Тя беше от онези жени, които си връзват косата високо, когато излизат. Не защото обичат да се вижда лицето им, а защото така го правеше майка ѝ, когато ѝ
трябваше сила.

Живееше в апартамент, където прозорците гледаха към други прозорци. Съседите се поздравяваха с кимване, срамежливо, с очи в земята. Тук беше онова място —там, където не се вика.

Тя не викаше, когато чиниите се чупеха.

Не викаше, когато гардеробната врата беше залостена отвътре, а детето ѝ спеше зад нея, свито като коте.

Не викаше и когато „Извинявай“ дойде с цвете и усмивка, а после отново с юмрук.

Но вечер, когато детето ѝ заспеше, тя изваждаше малък тефтер. В него нямаше имена, само думи.

„Днес си сложих червило.“

„Днес не заплаках.“

„Днес си припомних коя бях.“

И тефтерът, стар и смачкан, стана по-силен от страха. Един ден тя остави ключовете на масата и излезе. Без да вика. Но всяка стъпка беше вик. За всички жени, които още се крият в гардероби, в погледи към пода, в извинения.

Сега тя стои пред други жени. Разказва. Гласът ѝ не трепери. Носи червило. И носи глас.