Медните лъчи на залязващото слънце обгръщаха брега, Роз коленичи и зарови пръстите на ръцете си в белияt пясък, усещайки всяка песъчинка леко да драска кожата по дланите му. Момчето гледаше хоризонта с надежда това да бъде последният път, в който душата му ще се пръска на хиляди частици от жал, унижение и тази черна, дълбока мъка, която не му позволяваше да си поеме дъх. Сякаш думите на леля му не само проникваха в ума и разболяваха съзнанието му, но и физически, като коварна болест се промъкваха из организма му и бавно го убиваха.

Роз губи родителите си много рано, едва осем годишен. Отглежда го леля му. Родителите на баща му я били намерили захвърлена на прага на дома си, увита в зелено пухкаво одеало и две големи цъфтящи маргарити внимателно поставени върху крехкото ѝ телце, това е и причината да носи името Маргарита. Взели бебето и го отгледали като свое. Още като малка проявила характера си на егоист и агресор. Била изключително груба към близките, особено към брат си Габи, който бил две години по-малък от нея. Изпитвала радост да го драска по краката до разраняване и да го обвинява, че сам се самонаранява, използвайки нейните гребени. Тайно му шептяла в ухото, че е грозен и гърбав, че не е достоен за семейството, особено да бъде нейн брат. Наричала го с всички имена и винаги използвала физическа сила като шамари и ритници, когато нещо не ставало както тя иска. Малкото момченце си мълчало, тъй като се страхувал и търпял яростта на сестра си. Един ден майка им се прибрала от пазара малко по-рано и заварила Маргарита да реже косата на сина ѝ оставяйки кървари следи по врата му. Изпищяла от ужас и грабнала Габи заключвайки се в другата стая, докато мъжът ѝ се прибере. Маргарита била наказана и не ѝ било разрешено да доближава Габи. Живеела отделена и родителите ѝ разговаряли с нея само при нужда. Ревност, гняв, яд и злоба я поглъщали. На 13-я си рожден получава писмо от биологичния си баща, който ѝ се извинява, че не е могъл да я задържи след като майка ѝ почива по време на раждането. Бащата бил кралски придворен, а майката се грижила за градината на кралицата. Когато починала баща ѝ бил съсипан и не можел да се грижи за нея, затова и я оставил пред къщата на семейството, за което чувал най-добри думи. Разбирайки произхода си Маргарита вирнала носа си все повече и по-време на годините на съзряването ѝ като жена се превръща в още по-арогантна, озлобена и надменна девойка. Среща млад офицер в началото на Тригодишната война и веднага се омъжва. За съжаление той умира година по-късно в битката при Златният водопад. Тъй като домът на Маргарита е иззет след като няма възможност да го поддържа, се налага да се премести в дома на брат си и да се грижи за малкото им дете, след като той и красивата му съпруга се разболяват от лилавата треска – грип, който върлува и поваля за броени дни, атакувайки дробовете и дихателните пътища. Умират прегърнати в брачното си легло с преплетени пръсти. Роз остава до родителите си цяла нощ след като двамата издъхват пеейки тихо през сълзи песента за Щуреца – нежна песен за сбогуване, която майка му пяла на животните, когато някое от тях бяга или умирa.

„Запей ми ти, Щурецо и тихо поседни до мен, а после тръгни си, но не ми казвай, нека просто сън да е това…“

-Хайде, хайде, стига си ревал. – подвикваше Маргарита. – Смъртта не е най-лошото.

Цялата омраза и ненавист, която е имала към малкият си брат сега се изливаше към неговият син. Той никога не беше достатъчно добър, достатъчно умен, достатъчно всичко за нея. Беше малкият товар, който трябваше да търпи.

И въпреки тормоза вкъщи и празнината в душата му Роз растеше превръщайки се в мил, грижовен, буден и много трудолюбив младеж. Всички му се радваха и го търсеха за компания. Когато пееше бяла светлина сякаш извираше от кожата му. Рижавите му коси танцуваха веещи се на всички посоки, а очите му сяеха като скъпоценни камъни. Гласът му бе толкова магичен, че всеки, който го чуеше спираше каквато и дейност да извършваше и оставаше неподвижен да се наслади на красивата песен.

След войната между Кралствата всичко е различно, скръб и тъга са надвиснали като черен облак, но някак надеждата не угасва и постепенно живота отново се нарежда. Кралството на Чопетата в Долината на сребърния лен се разрасва след като побеждава дългогодишният си съперник Кралството на 400-те дървета – малка територия насилствено присвоена характерна с разновидността на дърветата си, но тъй като според тяхната религия да отсечеш дърво е абсолютен грях възможността за препитание по тези земи е малък, затова и погледът се насочва на запад към Долината. Крал Бамбо е от рода на Диамантите, неговите прадеди откриват тази свещена земя и създават красив дом за всички жители, здраво работейки в тревните полета, където добиват най-превъзходният лен, с който шият дрехи и обработват мебели. Това е и основният им продукт за търговия. Завистта погубва крал Себаст и той решава да нападне и да окупира земите на Чопетата. Войната е тежка и се води цели три години, в която загиват хиляди. За щастие кралят на дърветата се разболява и иска примирие. Двете територии се обединяват, а Себаст е изпратен в затвора на връх Полок в планината Кана. Там и умира след шест месеца. Войската му, обаче, е помилвана и интегрирана сред обществото.

Чопетата са интересен и магичен народ. С меки, остри уши, изкачащи от перфектно оплетени от нежен бамбук шапки. Имат остри муцунки, с големи кафяви и топли очи, а рижавата им козина блести на слънце като златен накит. Винаги широко усмихнати и много работливи. Сами си шият дрехите от прекрасния лен и задължително вплитат или забождат по едно свежо цвете някъде по тоалетите или прическите. Дамите сплитат косите си на една страна в изящна плитка и носят дълги рокли с воал, а господата са облечени в широки панталони, небрежни ризи с жълти копчета и елегантни елечета. Всички винаги са в бяло и обути със сандали, отново изработени от бамбук. Чопетата са изключително умни и смели, всеки притежава своя собствена магия, но всички са еднакво сръчни и интелигентни. Обичат да пеят, когато са развълнувани и да свирят с уста вечер пред портите си като всяко семейство има различен тип свирукане. Така споделят на съседите си, че денят им е преминал успешно и че са здрави.

Денят премина като носталгична мелодия на цигулка. Слънцето печеше през малки бели облачета струпали се около него, затова и температурата не е твърде висока. Люлякът тъкмо бе цъфнал и ароматът му се носеше из въздуха. След като поседя на брега няколко часа оставяйки сълзите му да се търкалят по бузите като малки колелца и да падат върху ризата му оставяйки мокри кръгчета, Роз се изправи и за първи път през живота си усети да го залива непозната сила, която като оръдие се зареди след поредната обида. Годините на тормоз и унижение от страна на леля си и самотата в този ден сякаш го натиснаха като тухла паднала върху гърлото му.

„Знаеш си го, не ставаш за нищо. Не ме гледай така, глупаво момче, същият нещастник като баща си – беден мерзавец, който е създаден само да върши черната работа. Трябва да си ми благодарен, че останах с теб, иначе досега да си свършил изгнил в тревата. Сега ми донеси чай и се разкарай от очите ми.“ – Роз се прибра за малко в обедната почивка, за да ѝ донесе обяд както всеки ден. Работеше в работилницата на дядо Минчо и там поправяше стари часовници, като това се превърна и в новата му страст след като спря да поправя пропаднали подове или прокапали покриви. Преди година беше настинал, но Маргарита го накара да отиде на работа, тъй като се нуждаеха от пари, а Дарвин, който беше наел Роз плащаше на ден. Цял ден не се чувстваше добре. Повикаха го да помогне с един пропаднал след дъждовете покрив. На качване по стълбата му се зави свят и падна. Счупи лявото си коляно и му се наложи да лежи в леглото един месец. Ужасен, че трябва да остане в къщата с леля си през сълзи моли дядо Минчо – техният съсед – да му даде работа в неговата работилница, да му помага колкото може, докато се възстанови, но да продължи да печели пари, иначе животът му щеше да се превърне в истински ад. Старецът обожаваше момчето, напомняше му на сина му, който замина надалеч да става капитан на кораб и затова с най-голямо удоволствие се покрижи за него. Вкара малка кушетка в единият ъгъл, за да може на Роз да му е удобно и го научи на цялата анатомия и механизъм на часовниците и различните методи за ремонт. Тези моменти бяха безценни и за двамата и никой не можеше да им ги отнеме.

Точно до работното място се намираше пекарната на семейство Сопрани, които правеха най-вкусните кифли с ванилов крем. Маргарита караше Роз да ѝ носи всеки ден в обедната си почивка по една кифла. Никога не му благодареше, само го поглеждаше с ненавист и после набързо го изпъждаше обратно на работа. Но не и този ден, този ден тя беше нервна и ядосана повече от обикновено и когато го видя на вратата с хартиената торба, от която се носеше ароматът на тестото и крема обвити в перфектен баланс това я накара да го намрази още повече – тази добрина и нежност, която той притежаваше, същата като брат ѝ и родителите им, предизвикваше в нея омраза и гняв, която дори не можеше да си обясни. Не помръдна, когато видя червените му тъжни очи и разтреперените ръце. Момчето избяга съкрушено, а тя изпита задоволство. Това бе нейното време да блесне пред себе си, да събори позитивното със своята извратена правота, която така си мислеше, че разбира. Денят ѝ продължи както всеки ден, четеше едни и същи романи и плюеше по героите им, рецитираше стари стихове и се възхищаваше на прическата си. Светът, който си изгради съществуваше само за нея и никой не беше добре дошъл там. Само тя и тя.

Роз се прибра по-късно тази вечер. Преди години Маргарита му нареди да не ѝ говори след залез слънце. Но тази вечер беше различна. Изми пясъкът от брега полепнал по стъпалата му, облече нова, чиста риза, среса косата си и отпи точно четири глътки вода от чашата за чай на баща му. След това си пое дълбоко въздух и събрал целият си кураж натисна бравата на вратата към стаята на леля си. Тя подскочи узадачена и стисна гневно устни:

-Аз какво съм ти казвала, момче. Каква беше заповедта? – изправи се в леглото и скръсти ръце.

Роз направи две крачки напред и твърд като скала заговори:

-Цялата ти омраза към мен всъщност е омраза към теб самата. Аз не съм виновен и сега го разбирам…

-Я, не ми философствай…

-Замълчи – Роз направи още една крачка напред и изведнъж изглеждаше по-голям и по-силен пред леля си – сега аз говоря.

Шокирана Маргарита се облегна на възглавницата и сключи вежди.

-Страхувах се цял живот от думите ти и се надявах един ден да се промениш и да ме заобичаш, защото по дяволите имах нужда от обич. Бях просто дете и загубих всичко, имах само теб. Ти ме караше да се чувствам като нищожество и да искам да сложа край на живота си. Ти ми разбиваш сърцето всеки ден и дори не трепваш. Но, знаеш ли, всяка лоша дума, всеки гневен поглед, всеки удар, който ми нанесе днес ги зарових и забравих. Прощавам ти! Прощавам ти за омразата и болката! Прощавам ти, че гасеше светлината ми, че си наранявала баща ми, че си тормозила близките ми. Знам, че и теб те е боляло някога и затова си се превърнала в това, което си – безчувствено и лошо създание. Не заслужаваш сълзите ми и повече няма да ти ги дам. Искам да си тръгнеш, завинаги и повече да не се видим.

Маргарита се изправи от леглото, завърза колана на пеньоара си, пристъпи към племеникът си и избухна в неконтролируем, зловещ смях.

-Не можеш да ме изгониш. – хилеше се тя в лицето му.

Роз извади от джоба си червена торбичка пълна с монети и ѝ я подаде.

-Тръгни си. – погледна я в очите момчето, след това направи кръг с ръка и кълбо от жълти и оранжеви светлини отваря портал разкриваш гледка към пазара на Диамантения град, където е и двореца. Сергии на колела с плодове и зеленчуци се разминават, търговци се пазарят за цена, красиви дами с шарени рокли и малки чадърета се разхождат хванати под ръка, разнасяйки сладки аромати от парфюмите си из въздуха, а весели младежи с калпаци килнати на една страна подсвиркват игриво след тях. Дворецът се разкрива със своите бронзови кули и цветни градини. – Нали винаги си искала да си там. Вземи парите и тръгни. Намери мечтаният си живот и ме остави аз да имам своя. Без повече болка и за двама ни. Моля те!

Изведнъж лицето на Маргарита се успокои, напрежението и гневът изчезват, лицето ѝ започва да блести и някак става по-красиво. Сякаш за първи път през живота си усеща вълнение и радост. Без да казва и дума пристъпва през цветният кръг. Преди да се затвори портала се обръща и усмихва – това е и първата усмивка, която Роз получава от нея. Никога повече не я вижда. Изтощен сяда на пода прегръщайки коленете си и тихо запява:

„Запей ми ти, Щурецо и тихо поседни до мен, а после тръгни си, но не ми казвай, нека просто сън да е това…“